Sunday, 10 December 2017

Тежка мъка


Тежка мъка
Автор: Лия Юсеф

Старата жена седеше в трамвай номер 8 от Люлин в посока към митницата, където трябваше да освободи колетче от сина й, който работеше вече втора година в Канада. Няколко спирки след митницата бяха централните гробища на София. Жената не обичаше да пътува нататък. Винаги й минаваха мрачни мисли и сърцето й се свиваше от мъка. Сега тя държеше в скута си малката си внучка - миловидно момиченце на около 4-5 години. То се притискаше към баба си, чиято ръка го галеше нежно по косицата. По едно време бабата почувства, че някой ги гледа. Обърна се и се зарадва. До седалката стоеше симпатична млада жена.
- Здравей, Мая! Какво правиш? Къде се загубихте? Как е Гошко? Сигурно е пораснал много - бързо заговори бабата, искрено зарадвана. 
Гошко беше връстник на нейната внучка. Отдавна не го беше виждала, а децата често играеха заедно. Мая живееше в съседен блок, но предпочиташе да идва в тяхната градинка - беше по-чиста и уредена. Макар че двете жени по възраст се различаваха много, намираха общи теми и им беше приятно заедно. Предната година бяха ходили на рожден ден на Гошко. Всъщност от тогава Мая беше спряла да идва пред блока.
- Гошко го няма вече... Няма го Гошко... Аз отивам на гроба му. Всеки ден ходя. Ден не пропускам вече една година.
Сълзи не закапаха от очите на Мая, но погледът й беше изпълнен с тежка, неописуема мъка. Старата жена се обърка. Не можеше да проговори. Пред такъв ужас какво може да се каже!
А Мая продължи:
- Откриха му тумор в главата. Много късно. Мислеха за най-различни други работи. С баща му го водихме в Германия. Там го оперираха. Дадохме всичко, което имахме, но не можахме да го спасим. Отиде си моето ангелче, няма го вече...
През цялото време Мая не откъсваше очи от Еми. Бабата почувства, като че олово я притиска върху главата. Инстинктивно закриваше с длан личицето на детето. Не знаеше как да го опази от тази тежка мъка.
Най-после дойде спирката на митницата.
Мая държеше някакви пари в ръката си. Тя ги подаде на жената.
-Вземи тези пари да купиш нещо на Еми за Бог да прости Гошко!
Старата жена взе парите. Стисна детето за ръка и слязоха.
След като освободи колетчето, тя си тръгна за вкъщи. Още на връщане детето се оклюма. Когато слязоха от трамвая, то започна да се оплаква:
- Бабо, много ми е лошо. Повръща ми се...
Разтревожена, бабата го гушна да га поноси, макар че беше тежичко. Когато пристигнаха в къщи, детето вече гореше като огън. Започна да повръща. Термометърът показваше 40 градуса. Жената се изплаши. Обади се в поликлиниката и го записа за лекар. Скоро една млада лекарка дойде. Прегледа момиченцето и нареди какво да се прави. Бабата разказа накратко за случилото се. Лекарката се усмихна снизходително.
- Аз не вярвам на тези неща! Просто е станало съвпадение. Майка ми обаче също вярва.
Лекарката си отиде. На другия ден детето се събуди здраво, все едно че нищо не е имало. Бабата беше твърдо убедена, че огромната мъка на нещастната майка беше предизвикала внезапното заболяване. Самата тя се беше почувствала зле. След няколко дни тя купи бонбони и шоколадчета и ги даде на децата пред блока за Бог да прости.
Мина много време без двете жени да се срещнат. И после веднъж на пазара бабата видя Мая с количка.
-О, Мая! Твое ли е това бебе?
Мая беше по-свежа, по-спокойна.
- Да! Кръстихме го Георги. Знам, че не е хубаво да се дава същото име, но не можех да не го повторя.
Започнаха да си говорят и накрая бабата не се стърпя. 
- Мая, ще ти разкажа какво се случи, когато се видяхме в трамвая. Зная, че няма да ми се разсърдиш, защото не ти, а твоята мъка предизвика това.
Мая не беше никак изненадана.
- Ти не си първата, на която се е случило такова нещо. Ние имахме много добри приятели, с които си общувахме от години. Често си ходехме на гости и детето им си играеше с нашето. Известно време след нещастието те престанаха да идват. Приятелката ми призна, че детето им се разболявало всеки път, когато са били у нас.

Този разказ е създаден по действителен случай от една моя приятелка - много ерудирана жена със солидно образование и познания по математика, физика и френски език, вече 80-годишна. Прочете ми го тази сутрин. Написан е на пишеща машина преди много години в София и никога не е публикуван до сега. Историята много ме развълнува и реших да я споделя с вас. Затова я помолих да ми даде единственото си копие, да го препиша на компютър и да го публикувам чрез моя профил. Мисля, че всеки коментар би я зарадвал и обещавам да й го препрочета!



No comments: