Friday, 29 September 2017

Бащите никога не плачат

Бащите никога не плачат

На татко

Бащите никога не плачат
дори и в раната да капе сол.
Бащите само смело крачат,
дори и  с дявола да са в двубой.
Бащите са скалата за морето,
където то се крие при прибой.
С ръка рисуват къща в небето
и викат вятъра да бъде твой.
Една сълза видях – едничка
веднъж да свети в твоето око.
Дъхът ти сгушен като птичка,
догаряше във сухото сено...
И блъсна те от небосвода,
животът жалък и проклет...
Поискал с кръв душата твоя,
на нож към теб за твоя ред!
Сълзата блесна като капка жива,
избликнала от твоето сърце.
Сълзата на бащите не изстива,
тя носи сила за живот с лице!




Този ден

Този ден

Денят изгрява в топли цветове,
подрежда ги в приказно ветрило.
Понася утрото в двете си ръце,
закичва го със билките на Рила.
Денят блести с твоите очи,
усмивката му носи обещания.
Узрява по обяд с житните лъчи,
поднася топла питка с пожелания.
И стъпвам тихо със следобедната мараня,
погалила пчелите по крилата.
На свечеряване помахвам с ръка
на залеза, побягнал към полята.



Thursday, 28 September 2017

Прозрения от дъното на живота

Прозрения от дъното на живота

Свързвах дълго време смъртта с ужасния образ на съсухрена старица, грабнала коса и готова да сече. Но ти ми показа, че не е точно така. Смъртта е равна на раздяла с близките. И тъга, която се настанява трайно в дните им. Това стана и с мен...
Смъртта е неразбрана и неясна. Всичко казано и доказано за нея е невярно. До доказване на противното... Всичко написано и нарисувано за нея е вярно. Отново до доказване на противното...
Прикован за болнично легло... Ти чакаш. Но изцеление няма. И ти го знаеш. Не че някой ти го казва. То се чете в очите на тези, които те обичат. То се чете в погледите на лекарите и сестрите около теб - хладно любезни и служебно хладнокръвни. Бройка си... Една от бройките живи трупове разхвърляни по леглата в реанимация. Българската или канадската... Едно и също. Ужасът е еднакъв на всички езици. Реанимацията е чистилището преди рая. Последната стъпка до финалната права. Без да го осъзнаваш.
Болката те задушава. Затова сега не е време за философски разсъждения. Тя ти нанася остри удари с чук. Удря. Пак. Отново. И тази жажда. За вода. Но в реанимация са прекалено заети, за да ти дадат. Просто бройка. Ти си бройка, Ти си получовек. Но все още жив. Който мисли и осъзнава. Дух в разпадащо се тяло...
И към твоето страдание се прибавя това на близките същества. Те страдат ужасно. Не могат да възприемат случващото се с теб. Това е сюрреалистична картина за всеки здрав. Здравите живеят в друг свят. И ти беше там. Там, където клюките и сплетните са много по-важни. А истината за здравето и смисъла на живота - изтъркан поетичен стих...
Постепенно очакването за смъртта носи облекчение. Общо. Не само ти я чакаш, но и семейството ти. Като обезболяващо лекарство. Спасение от нетърпимите мъки. От денонощния ад. Това е адът - мъчението на болния и осъзнатото страдание на живия. В клопка си. В капан си с всички, които те обичат.
Докато дойде смъртта. Да затвори твоя цикъл. Наречен живот. С болка. Както раждането го започна - отново с болка. Майчина. Кръговрат от мисли, чувства и любов. Човешки кръговрат на енергия. Безсмъртността се носи в гените. В децата. И така от поколения...



Tuesday, 26 September 2017

Самотен път

Самотен път
Стоя на стълбите сама. Една...
Търкулва се прокудена сълза. В прахта.
Сега водата се разтваря - сред калта.
Отива си една мечта. Отива със нощта.
И думите. Текат в реки без извор...
Мълчанието ме дави в твоята суша.
Самотна съм. Със себе си сама...
Строя аз мост над каменна река.
Годините издигат бент от самота.
С умората умря и нашата мечта.
Навити на ключе един до друг,
сами се носим –  в самотен път...