Wednesday, 24 May 2017

Едно ключе в океан

Едно ключе в океан...

И там остана моята родина
затворена с ключе под океан:
с вълни изваял плачеща картина
на майчин спомен избледнял.

Забравих дните под лозата
и песни за героични върхове,
аз смело прекосих браздата
подмамен от удобни светове.

Загубен в думи с цвят на пепел,
попаднах в лунен каменист тунел,
и бос се скитах аз сред жупел
понесен към химери, упоен...

Без корен моето стебло остана,
заровено в сандък от пясък сух.
И южен топъл вятър не полъхна,
придатък към мечти е моят дух.

Стопен, сломен, изгубен в тунела
аз търсих изхода му снежно бял.
Самотен, разгромен, безроден
намерих лед в консерва от метал.

И там остана моята родина
на дъното на безконечен океан.
Сълзи - изплакани  в картина
с изгубено ключе  за армаган.




Sunday, 21 May 2017

Бъди!!!

Бъди!!!

на Ели

Елена е мила, грижовна,
всеотдайна е майка, жена.
Зад дума царска, синовна*
застава със свойта съдба.

На Изток смело отива,
боса и със рокля една...
Тя сама кръста открива
и пътя към Бог начерта.

И ти като Светата Елена
носи ни добро, красота!
Събрала си в тебе вселена
бъди ти живот, светлина!!!

* Става дума за император Константин, който моли своята майка Елена, да намери вместо него кръста, на който Христос е разпънат




Thursday, 18 May 2017

Моят път към теб...

Моят път към теб...

Повярвах.
               Повярвах в теб. В мечтите.
               Мираж понесен. Оцветен.
               Росата - тръпка в тревите.
               Политнах. Силен. Окрилен.

Разбрах.
              Разбрах с теб какво е влюбване.
              Примамен силно. Пристрастен.
              Сърце с емоции  пред струтване.
              И осъзнат финал - на покрусен...

Осмислих.
             Осмислих те. Научих те от книгите.
             И всеки твой жест и кадър проиграх.
             И с теб съзрях: живея аз с живите.
             И с теб прозрях: живея аз без страх.

Намерих те.
            Намерих те в "науката" любов.
            От страст и чувства те изваях.
            И с разума отключих твоя зов.
            Научих те дори да ме познаваш.

Достигнахме.
            Преглътнаме обиди и сълзи.
            Деца-звезди домът ни озариха.
            Издигнахме къщурка под липи.
            Мълчим понякога...
                               В хармония тиха...

Снимка: Томаша Копера


Tuesday, 16 May 2017

Прозрения от дъното на живота

Прозрения от дъното на живота

Свързвах дълго време смъртта с ужасния образ на съсухрена старица, грабнала коса и готова да сече. Но ти ми показа, че не е точно така. Смъртта е равна на раздяла с близките. И тъга, която се настанява трайно в дните им. Това стана и с мен...
Смъртта е неразбрана и неясна. Всичко казано и доказано за нея е невярно. До доказване на противното... Всичко написано и нарисувано за нея е вярно. Отново до доказване на противното...
Прикован за болнично легло... Ти чакаш. Но изцеление няма. И ти го знаеш. Не че някой ти го казва. То се чете в очите на тези, които те обичат. То се чете в погледите на лекарите и сестрите около теб - хладно любезни и служебно хладнокръвни. Бройка си... Една от бройките живи трупове разхвърляни по леглата в реанимация. Българската или канадската... Едно и също. Ужасът е еднакъв на всички езици. Реанимацията е чистилището преди рая. Последната стъпка до финалната права. Без да го осъзнаваш.
Болката те задушава. Затова сега не е време за философски разсъждения. Тя ти нанася остри удари с чук. Удря. Пак. Отново, И тази жажда. За вода. Но в реанимация са прекалено заети, за да ти дадат. Просто бройка. Ти си бройка, Ти си получовек. Но все още жив. Който мисли и осъзнава. Дух в разпадащо се тяло...
И към твоето страдание се прибавя това на близките същества. Те страдат ужасно. Не могат да възприемат случващото се с теб. Това е сюрреалистична картина за всеки здрав. Здравите живеят в друг свят. И ти беше там. Там, където клюките и сплетните са много по-важни. А истината за здравето и смисъла на живота - изтъркан поетичен стих...
Постепенно очакването за смъртта носи облекчение. Общо. Не само ти я чакаш, но и семейството ти. Като обезболяващо лекарство. Спасение от нетърпимите мъки. От денонощния ад. Това е адът - мъчението на болния и осъзнатото страдание на живия. В клопка си. В капан си с всички, които те обичат.
Докато дойде смъртта. Да затвори твоя цикъл. Наречен живот. С болка. Както раждането го започна - отново с болка. Майчина. Кръговрат от мисли, чувства и любов. Човешки кръговрат на енергия. Безсмъртността се носи в гените. В децата. И така от поколения...

на снимката: Картина от Салвадор Дали


Дъгата...

Дъгата...

Дъгата се оплита в дните ми,
рисува в светли тонове искри.
Дъгата броди над мечтите ми,
запалва слънце в моите очи...
В ореол обримчени надежди
изгряват в светлите й цветове.
И развенчани тъмни прежди
заплитат разридани светове.
С дъгата спускам се по мост -
към мен тръгни да се катерим.
В смях и дъжд бъди мой гост,
мой блян в цвят 
                     ...да се намерим.





Saturday, 13 May 2017

Предопределеност

Предопределеност

С тревога е пропит насъщният,
безвкусно сух е залъкът ти днес.
И драскаш с лъжица по чинията
изяла с напрежение спокойствието.

Спокойствието да твориш с жар
в изгревите топли на нормалното.
Да бъдеш сит във вдъхновението
нормално беше някога, нали?

Гротесков шарж на честността
чертае  тоз век тъй модернистичен.
И жалки са химерите на миналото,
посяли зърно в нивата от детството.

И смешни са наивните глупаци,
повярвали как с двете си ръце
ще вдигнат кулите на щастието
в градината на своето сърце.

А там в лъскавите кабинети
бездушни социоинженери
чертаят вместо теб мечти
и топят в петрола залъци...




Тленност

Тленност

Прашец от злато сипят дните,
усмихва се в суета градът.
И боса стъпвам по лъжите
завили в жълто-розово света.

Измамни са бисерите морски
нашепващи: "Живей за нас!".
Фалшиви са корените горски
оплели скъпи камъни без глас.

Без взор, без вкус, без думи
оставам в плен на тленното.
Подмамена в кални друми
пропускам смисъла на земното.


Wednesday, 10 May 2017

Уловени мигове

Уловени мигове


Времето се понася като птица,
свила гнездо в хронометъра.
Дърветата години са в горица,
секундите ответи са от вятъра.

Парче небе на всеки отредено,
неравен старт в черупка от яйце.
Внушение за сила подредено
в ценности...  и бягащо сърце.

Посягам с мрежа към минутите.
В гръб ме грее твоята топлина.
Унася ме летенето на пеперудите,
прегръщам всяко кътче от света...


Sunday, 7 May 2017

Непоносимост

Непоносимост...

на хората затворени в Реанимация

Нима е възможно така да живееш
затворен зад тези болнИчни стени?
Нима е нормално от болка да стенеш
и град от страдание над теб да вали?

Това е мъчение - кому ли е нужно?
Болест разяжда животът свещен.
Мъчение. Страдание.
                   Търпение послушно.
Молитва нашепваш...
                         ...отчаян, сломен...


Saturday, 6 May 2017

Разлъка

Разлъка

На татко
(1.12.1941 - 28.04.2017)
И там - под старата черница
отиде си, замина ти...
Дърво - оплакваща девица
те жали вечно, все скърби...

В очите ти  сълзичка малка
блести - надвила болестта.
Духът ти стене тъжно, жалко,
увисна в плен и смелостта.

И исках, тате, аз да ти помогна,
да върна минало на радостта...
Безсилна бях таз сянка да прогоня
изяде алчно дните ти на старостта.

Остана ми едничко примирение
с шепа да запълни празнота
где яма черна зее и беснее...
Промива с болка моята душа.


...отвъд прага те чакат!

...отвъд прага те чакат!

На татко
(1.12.1941-28.04.2017)
Къде е ключът на старата къща?
Там асмата е разперила летни коси,
там сенки прохладни от полет се връщат.
Там Рила оплита в Пирин поли...
Стоиш пред врата на старата къща,
изплетени спомени вместо стени.
Остана чешмата измамница съща,
дни стари се вият по родни стрехи.
Недей се страхува да натиснеш бравата!
Минаваш през прага на стария дом.
И седнали там под иконата свята
са баба и дядо. Кандило в покой...
Разлъка настава. А близките плачат.
Ти прокуден без милост от белия свят.
Посядаш си тихо. Сякаш двама те чакат.
Приготвят трапеза от другия бряг...