Къщата на слоновете

Къщата на слоновете

Вратата беше украсена с надпис "Дом".

В предверието – снимка на жена,

прегърнала деца и надпис от дърво:
"Семейство".

Две стъпки по-навътре удря остра миризма,

на старо,  застояла плесен и безредие.

Сълзите на жената  засъхнали са по стъклото

на прозореца – откъснат лист от книга.

Оставени са дрешки на деца в хаос – до леглото.

Милиони малки слончета извили са хоботи.

Украса стилна те са в прахта – на щастието

фриволни вестоносци от дърво. Завзели

рафтовете и стената, и всичките ъгли...

Но щастието не беше свило тук гнезо...

Изгонено бе то от зимните вихрушки  на злото

и яростта на мъж – да се наложи и спечели 

със бесовете злостни на сърце,

превърнало се в подкова от желязо.

Подковата бе нагорещена с болка 
и готова да жигосва.  Жигосала бе 

мечтите крехки на печалната жена,

бълнувала в треската си щастие
за нея 

и за детските очи от снимката "Семейство"...

В хоботите на слончета насочени към рая

се виеше вината – стара, беззъба и печална.

Тотемите на щастието – безсилни са отдавна
да опазят дъгата на живота  цяла...
А къщата останала бе пуста без децата
и майката им  свята.
И ритната в ъгъла,  едва ли от жената,

лежеше една от фигурите бели –

с хобот прекършен и извит към ада.
До малка кукла свита  в парцали...