Friday, 31 March 2017

Къщата на слоновете

Къщата на слоновете

Вратата беше украсена с надпис "Дом".
В предверието – снимка на жена,
прегърнала деца и надпис от дърво:
"Семейство".

Две стъпки по-навътре удря остра миризма,
на старо,  застояла плесен и безредие.
Сълзите на жената  засъхнали са по стъклото
на прозореца – откъснат лист от книга.
Оставени са дрешки на деца в хаос – до леглото.
Милиони малки слончета извили са хоботи.
Украса стилна те са в прахта – на щастието
фриволни вестоносци от дърво. Завзели
рафтовете и стената, и всичките ъгли...

Но щастието не беше свило тук гнезо...

Изгонено бе то от зимните вихрушки  на злото
и яростта на мъж – да се наложи и спечели 
със бесовете злостни на сърце,
превърнало се в подкова от желязо.
Подковата бе нагорещена с болка 
и готова да жигосва.  Жигосала бе 
мечтите крехки на печалната жена,
бълнувала в треската си щастие
за нея 
и за детските очи от снимката "Семейство"...

В хоботите на слончета насочени към рая
се виеше вината – стара, беззъба и печална.
Тотемите на щастието – безсилни са отдавна
да опазят дъгата на живота  цяла...
А къщата останала бе пуста без децата
и майката им  свята.
И ритната в ъгъла,  едва ли от жената,
лежеше една от фигурите бели –
с хобот прекършен и извит към ада.
До малка кукла свита  в парцали...


Thursday, 30 March 2017

Там разхожда се луната

Friday, 24 March 2017

Часовникът

Часовникът

В главата ми пулсират секунди, часове, години.
Часовници оцъклени са стегнали пространството.
Съдби човешки се търкалят сред минутите.
Стрелката маха с пръст в лицето ми.

В юзда желязна движа се сред дните.
И всяка моя стъпка мери се във време.
Мечти безбрежни хвърлени през борда.
Неслучващото няма как да се премери...

По път предречен аз пълзя с годините.
Дете, жена, старица са подхвърлен кокал.
Заплетена съм като бримка в историята.
Повтарям се в чужди имена и дати...

Като фалшиви ноти ми звучи часовникът.
Омръзна ми играта му на вчера, днес и утре.
С печалба от лотария щедро ме подмамва:
аз мога да избирам – всекиго и всичко.

В лотарии и обяд безплатен аз не вярвам.
Нима назад аз върнах мигове пропуснати?
Нима поправих в миналото грешки стари?
Затрупва ме с обещания:
                огризи от утехи бъдни и несбъдни...



Отиваш си...

Отиваш си...

Не тъжи, моя приятелко!

Ти бавно, бавно си отиваш.
Оттичаш се с пролетния ден.
С мъглата лепкава се сливаш
без сбогом, като хляб солен.

Аз знам – сега съм тъжна и студена.
Но ти позна ли същността в мен?
А бях тъй топла, нежна и засмена
с криле разперени в слънчев ден...

Аз бях готова даже на предателство.
Сред рая Евин исках в грях да изгоря.
Но кой предаде нашето приятелство?
Кой смело ме отпрати? Не че те виня...

Помръкнал изгревът с теб замина,
без думи, без извинения и без такт.
Божествен  полъхът и той отмина...
Остана само кадър от мимичен акт.

Дали не сбърках, че не те замолих?
Но за какво ми е любов без страст?
Лъжливи обещания аз не сторих...
Аз искам обич, не над тебе власт...

Признавам си – не те достигнах.
Признавам си  – загубих те в мечти.
И знам – тъгувам вечно, че не литнах.
Но идват времена на прошка 
                             и пречистени сълзи.

Диагноза


Диагноза

Там нейде в кръчмата от младостта
приспахме страстите любовни.
И с медицински диагноза "без
допамин*" класирахме се "годни".
А после се застягахме за път –
утъпкан, но от локви кал ръждясал.
Завлачихме хомот от плът и кръв,
в тор от пръст и троскоти обрасъл.
Предъвквани от дните злобни 
палта дебелокожи ний заметнахме.
Прицелени в мишени от стъкло,
и с маска за защита  слепнахме.
Така със подновени кожи и лица
се борим за последната стограмка,
наточила любов от младостта
в кръчмата, изпаднала в дрямка.

Допаминът е химично производно на аминокиселината тирозин, с което напоследък се обясняват "симптомите" на влюбването



Thursday, 23 March 2017

Гледна точка

Гледна точка

Любовта за мен е възприятие
на твойто Аз –  през моите очи,
на емоции, опънати в разпятие,
на скрити от споделяне сълзи.

Pазумът ми вероятности чертае,
нo на чувствата заложница съм до зори.
Със истини изстрадани  пътеки вая
по тях трудно  се катериш ти.

В моя свят тъй субективен –
пространствата са твоите врати.
Затваряш ги след дъжд проливен,
заключваш сам мечтани висини.

Математично можем да се срещнем,
и честота еднаква в нас да затрепти.
Но способни ли сме да погледнем,
света на другия – през чуждите очи?




Носталгично

Носталгично

В пламъка си старото кандило
нюанси приказни заплита.
Проблясва тихо по стената
загубена светулка. И отлита.
Посипва времето с ноти мелодични
ръцете голи на вечерни самодиви.
Понесени от танците ритмични
поръсват небосвода с билки диви.
Конци оранжеви на минзухари
извезват сръчно ризите им бели.
По снагите им тънко-стройни
дъгите са колани цветни сплели.
В напевите стихове пулсират,
в хорото вито хваща се луната.
Завъртат се в кръгове небесни,
мълвят те думи благи в играта.
И сенки мои родни там се спират
и пълна е с грозде пак лозата.
Очите ми през сълзите се взират
в тез снимки пожълтели по стената.



Monday, 20 March 2017

Моята среща с Африка

Моята среща с Африка

Прозорецът обещаваше жега. От топлата стая светът изглеждаше друг. А всъщност беше снежно-леден. Двадесет градуса под нулата. Навън. Както винаги през януари.

И ти дойде съвсем случайно на гости вкъщи. Донесе горещина от сърцето на Африка. Богиня Маву* от плът и кръв. Седнала на масата до мен. Като пясъчна роза. Поведена от майчина обич. Последвала сина си в тази страна на ледовете и бялата вечност.

Езикът ти не знаех. Но исках да нарисувам това далечно сияние на Сахара, което излъчваха кадифените ти очи. Тъгата ти изгаряше студеното слънце. В кожата ти играеха нюанси на кафе, които скриваха възрастта ти. Високите ти скули блестяха в лилаво-златисти отблясъци. В косите ти, стегнати здраво зад тила, вълните на Нил бяха вплели цветни птици. Чертите ти бяха фини и нежни, загадъчни и далечни. Носът ти по-скоро прав и тънък се спускаше премерено над сочни устни. 

Плодородна като самата Африка, ти беше дала живот на много синове и дъщери. Те пък те даряваха с внуци и правнуци. Но пустинният вятър не ги пожали. Разпръснал ги беше като песъчинки по целия свят. Песъчинки, които дори и ти не можеше да събереш. Нито с ритуални танци, нито с жертвоприношения, нито с горещи молитви. Светът беше прекалено съвременен...

Тялото ти, толкова слабо и миниатюрно, излъчваше царствена осанка. Движенията ти бяха бавни. Сливаха се с ритъма на тъжна африканска балада, която се носеше около теб. Ритъмът  на барабаните дундун, бата, сакара сякаш събираха вятъра в моята стая. Ботушите раняха краката ти. Ти си свикнала на свобода... 

Чрез теб прегърнах Африка. Болна, екзотична и истинска. В твоето отражение пътувах. А ти искаше да пуснеш лятото навън от стаята...

Маву е богинята на луната в Западна Африка, покровителка на плодородието и майчинството.



Friday, 17 March 2017

Пролетна молитва

Пролетна молитва


Понесена и белонога
разлистваш тайни ти в мен.
Уверена зеленоока
разтапяш смръзналия ден.
Аз къпя се в роса, живителна 
за пръстите ми вцепенени.
Съзирам тайни, сплетени в листа
да хвърлят топли светлосенки.
Долавям притчите на боговете
в жуженето над синевата.
Ликувам и съм благодатна
да пия глътки чисти от водата...
С пролетната ти молитва
една свещичка в мен запали.
Гори и бавно се разтваря
живителна в мен отвара...



Friday, 10 March 2017

Безумно смела

Безумно смела

На двойка възрастни влюбени,
които срещнах съвсем случайно


Thursday, 9 March 2017

Захарното сърце

Захарното сърце

Той беше малко момче. Само деветгодишно. Обичаше да казва, че е роден в България, макар и да не беше. Имаше си един верен приятел – Марк-Андре, с когото се събираше понякога и му показваше на Гугъл къде е блокът на баба му в София. Майка му често се шегуваше: "Бори се, Борисе!", когато е с насълзени очи. Баща му пък го караше да преписва: "Драги ми, Смехурко...". По три страници! A любимата му буква беше "Ж", толкова е красива!

Но какво знаеше за любовта деветгодишният Борис? Всичко любимо започваше и свършваше със сладолед, прегръдка от мама и буквата "Ж". До тазгодишния "Св. Валентин", когато децата по традиция в класа си разменяха малки картички и близалки с форма на сърца.

В навечерието на празника (толкова комерсиален за майка му и толкова католически за баща му) по-голямата сестра на Борис реши да купи картички и близалки за съучениците си. "И аз ще нося сърчица", поиска момчето. Накупиха подаръци за целия клас. Борис дори взе малки прозрачни пликчета, за да ги опакова. Затвори се в стаята си и работи цяла вечер. А подаръците бяха двайсет и осем (28) на брой.

На другия ден Борис раздаде пакетче на всяко дете. А той получи само едно малко сърчице, розово и захарно... От едно момиченце...

Вечерта майка му каза: "Точно едно сърце ти е достатъчно!",  Но Борис заплака. И едва след години разбра колко много трябва да се труди, за да спечели едно малко захарно сърце. Но то наистина му беше достатъчно...


Saturday, 4 March 2017

Повторимо

Повторимост I

Чувствата в нас са миниатюрно 
изображение на природни стихии

Невидимо ранена, а боли –
в капка по тротоара се разнасям.
Безлично сива съм ти, а гори  –
във вулканична пепел се понасям.

Захвърлен спомен, а люти –
в потопи кални се размивам.
Градина с вяра – не цъфти,
с урагани черни се разливам

Дъга от сенки съм безцветна.
В мен трещи, кипи, гори, вали.
Душата – като стихия мощна,
като природа малка:  аз и ти...


Поспри, послушай...

Поспри, послушай песента ми...

Поспри, послушай моята песен!
Родопски тъжна в нощта се лее.
Недей приспива своята нежност.
А спри за миг, послушай висините!
Да литнем заедно с гласа изваян
в гори зелени с хладни сенки.
И в тез сенки мили да побродим
заветен пристан да намерим.
Недей се скрива в безразличие!
Аз знам, тоз щит един остана.
Недей изпада в угнетение!
Отдавна минаха ни дните.
Из нощите сами се скитаме
за таз земя любима да се молим,
не искаме дори да се запитаме
дали мечтите стигнахме двамина.
На север в китната градина
остава чужда таз чужбина.
И ти не искаш да говориш...
Нима с думи празни ще я върнеш?
Те там са и за тях земя е чужда...
Седни, послушай, песента ми!
Тя помни минало за двама мило...




Театрално

Театрално

Театрално
се извиват
Лорентидите.
Декори снежни
с къщи живописни.
Часовникова кула
със стени червени.
Върхът й търси процеп
в стъкленото слънце.
Лъчите златни лениво
се плъзгат по студа.
Стрелките сребърни
надвисват над тълпата.
Разделят строго времето
на сега и после...

Самотни улички се топлят
в пътеки каменисти.
И уж познати гледки
ме повеждат за ръка.
Измамен е миражът на
пролетта чужбинска...