Реката мечтаеше в съня си.
Затърси
Го с трескави очи.
Извеза с
бял снежец брега си,
с
кристали ледени се закичИ.
Нагиздена за
пищна сватба
и аз
бързах в пролетния ден.
Желание
моминско да радва
търпението
на тайния ерген.
И слях с
Него своето пълноводие,
запяха
птици в моите вълни.
В недрата
си заченах плодородие,
поникнаха
жита, цветя, кедрИ.
На лятото
в нозете заклокочих,
дарих с
вода обилна морните нивя,
с
вълнението си спадове надскочих.
В трепети
любовни истински горях.
Изгревът
в прегръдките Му зърнах,
в
спокойствието Му есенно се слях.
Емоциите
в зрели плодове превърнах,
с мъдрост
и разбиране Го овладях.
Но
старост тъжна бавно ни обгърна,
умираха
студени дните ни в обичта.
Реката зимна
своя край самотен зърна,
с нея си
отидохме и ние –
оставили любов мечта...
No comments:
Post a Comment