Над камъните поменни прозира изгрев,
Златиста светлина дълбае каменни лица.
Очи застинали посрещат настоящето.
А линията на времето дълбае моята ръка.
Отвежда ме до този ден далечен, детски,
когато в очите меки на възрастна жена,
потънах като облак чист в безвремие,
забравила за миг коя съм аз, коя е тя...
Аз помня този ден далечен, детски,
загледана в ръцете тежки на майката-жена.
Въздигнах образът й в молитва аз небесна,
със силата й вечна да пази дом и светлина.
Божествено прозрение или истина изконна
понесоха в ласка майчина детето в мен...
Показаха ми пътища бездомни да се сливат
и безгрижието невинно да достига мъдростта...
До вчера бе поточе, а вече - изворна река...
Поглеждам често картата, прорязала дланта.
И търся все браздата дето свързва
безгрижието детско с мъдростта...
No comments:
Post a Comment