Sunday, 10 December 2017

Тежка мъка


Тежка мъка
Автор: Лия Юсеф

Старата жена седеше в трамвай номер 8 от Люлин в посока към митницата, където трябваше да освободи колетче от сина й, който работеше вече втора година в Канада. Няколко спирки след митницата бяха централните гробища на София. Жената не обичаше да пътува нататък. Винаги й минаваха мрачни мисли и сърцето й се свиваше от мъка. Сега тя държеше в скута си малката си внучка - миловидно момиченце на около 4-5 години. То се притискаше към баба си, чиято ръка го галеше нежно по косицата. По едно време бабата почувства, че някой ги гледа. Обърна се и се зарадва. До седалката стоеше симпатична млада жена.
- Здравей, Мая! Какво правиш? Къде се загубихте? Как е Гошко? Сигурно е пораснал много - бързо заговори бабата, искрено зарадвана. 
Гошко беше връстник на нейната внучка. Отдавна не го беше виждала, а децата често играеха заедно. Мая живееше в съседен блок, но предпочиташе да идва в тяхната градинка - беше по-чиста и уредена. Макар че двете жени по възраст се различаваха много, намираха общи теми и им беше приятно заедно. Предната година бяха ходили на рожден ден на Гошко. Всъщност от тогава Мая беше спряла да идва пред блока.
- Гошко го няма вече... Няма го Гошко... Аз отивам на гроба му. Всеки ден ходя. Ден не пропускам вече една година.
Сълзи не закапаха от очите на Мая, но погледът й беше изпълнен с тежка, неописуема мъка. Старата жена се обърка. Не можеше да проговори. Пред такъв ужас какво може да се каже!
А Мая продължи:
- Откриха му тумор в главата. Много късно. Мислеха за най-различни други работи. С баща му го водихме в Германия. Там го оперираха. Дадохме всичко, което имахме, но не можахме да го спасим. Отиде си моето ангелче, няма го вече...
През цялото време Мая не откъсваше очи от Еми. Бабата почувства, като че олово я притиска върху главата. Инстинктивно закриваше с длан личицето на детето. Не знаеше как да го опази от тази тежка мъка.
Най-после дойде спирката на митницата.
Мая държеше някакви пари в ръката си. Тя ги подаде на жената.
-Вземи тези пари да купиш нещо на Еми за Бог да прости Гошко!
Старата жена взе парите. Стисна детето за ръка и слязоха.
След като освободи колетчето, тя си тръгна за вкъщи. Още на връщане детето се оклюма. Когато слязоха от трамвая, то започна да се оплаква:
- Бабо, много ми е лошо. Повръща ми се...
Разтревожена, бабата го гушна да га поноси, макар че беше тежичко. Когато пристигнаха в къщи, детето вече гореше като огън. Започна да повръща. Термометърът показваше 40 градуса. Жената се изплаши. Обади се в поликлиниката и го записа за лекар. Скоро една млада лекарка дойде. Прегледа момиченцето и нареди какво да се прави. Бабата разказа накратко за случилото се. Лекарката се усмихна снизходително.
- Аз не вярвам на тези неща! Просто е станало съвпадение. Майка ми обаче също вярва.
Лекарката си отиде. На другия ден детето се събуди здраво, все едно че нищо не е имало. Бабата беше твърдо убедена, че огромната мъка на нещастната майка беше предизвикала внезапното заболяване. Самата тя се беше почувствала зле. След няколко дни тя купи бонбони и шоколадчета и ги даде на децата пред блока за Бог да прости.
Мина много време без двете жени да се срещнат. И после веднъж на пазара бабата видя Мая с количка.
-О, Мая! Твое ли е това бебе?
Мая беше по-свежа, по-спокойна.
- Да! Кръстихме го Георги. Знам, че не е хубаво да се дава същото име, но не можех да не го повторя.
Започнаха да си говорят и накрая бабата не се стърпя. 
- Мая, ще ти разкажа какво се случи, когато се видяхме в трамвая. Зная, че няма да ми се разсърдиш, защото не ти, а твоята мъка предизвика това.
Мая не беше никак изненадана.
- Ти не си първата, на която се е случило такова нещо. Ние имахме много добри приятели, с които си общувахме от години. Често си ходехме на гости и детето им си играеше с нашето. Известно време след нещастието те престанаха да идват. Приятелката ми призна, че детето им се разболявало всеки път, когато са били у нас.

Този разказ е създаден по действителен случай от една моя приятелка - много ерудирана жена със солидно образование и познания по математика, физика и френски език, вече 80-годишна. Прочете ми го тази сутрин. Написан е на пишеща машина преди много години в София и никога не е публикуван до сега. Историята много ме развълнува и реших да я споделя с вас. Затова я помолих да ми даде единственото си копие, да го препиша на компютър и да го публикувам чрез моя профил. Мисля, че всеки коментар би я зарадвал и обещавам да й го препрочета!



Friday, 1 December 2017

Защото сме различни

 Защото сме различни
Историята рядко ни дава пример за такава 
самонадеяност, която приближава до лудост.
Българският национален дух никога не се е 
дигал до такава висота и надали ще се 
дигне друг път…
Иван Вазов, "Под игото"

Историята борави с дати и герои
нарежда фактите в ред логичен.
Романите поднасят истините свои,
доказват: българинът е различен.
Той не e като другите народи,
защото носи корен древен и дълбок.
Душа - отгледана от чудната природа,
която пее песен в космоса широк.

А зимни ветрове завият ли в Балкана
отекват битки минали в героичен зов.
И всеки кървав век оставя своя рана
в характера народен от бурите суров.

По пътища трънливи води ни съдбата.
Лишения и несгоди спъват всеки ход.
И много тежък кръст се пада на децата,
отпили от познанието за славния си род.
Има ли виновни за нашето положение? 
Предадени, без вяра, все търсим коловоз.
В кръвта ни има мъдрост, има изцеление. 
И сила на дедите ни като последен "коз".

Kамбани звънко бият! Нека да повярваме, 

че в нас се крие изход от тъмния тунел!
И нека лудостта чудата все повтаряме:
различни сме и ще достигнем
                                                своята цел!




Нощта се врече в деня

Нощта се врече в деня

Нощта се врече в обич на деня,
а слънцето отказа да изгрее.
Роса намокри черната земя,
самотен облак жалостиво пее.

Димът загуби днес посоката
и бяга на кълба по стръмното.
Сълзите ми са минало от сън
и на кошмар обръщат тъмното.

Страхът от думата "Обичам!"
показа ти несбъдната реалност.
Мъгла наведе се над словото,
облече те във сивата тоналност. 

Изгубих утрото във времето,
а залезът е черно-бял и все линее.
Нощта се врече в обич на деня,
но слънцето отказа да изгрее...

Какво ме вдъхнови: Тъжен кадър уловен неотдавна от мен....





Sunday, 12 November 2017

Белият приказен град...

Белият приказен град
искам отново да зърна.
Белият приказен град
лято със спомени върна.

В белия приказен град
блеснали каменни къщи.
Из белия приказен град
скитат мечтите ми същи.

Белият приказен град
сенки отминали спира.
Мрачен е родният град, 
с белите нощи умира.

Карина: Димитър Чолаков






Friday, 27 October 2017

Есен в Отава

Есен в Отава

Студеното и топлото се търсят в Отава,
преплитат страстно своите цветове.
Листенца с дъх на българска жарава
създават във водата пъстри светове.

Над пътя кленовите клони се прегръщат,
а вчера биеха се в надпревара...
Гората в тунел от злато ги превръща –
 с „Рапсодия в жълто“ за отмаря.

И колко приказно се чувствам -
... в зАвета на златния тунел!
Там сякаш Бог от вечното се спуска,
и аз забравям ежедневния дуел...


Saturday, 14 October 2017

Последвай...

Последвай...

Последвай славея в ръжта,
да ти покаже как лети се нашироко!
От песен тъжна той оплита синева,
сълзица бистра трепва в окото.
Последвай бързо бурната река
да те научи как се пада отвисоко!
В страданието на нейната вода
дъга извира цветна и  дълбока.
Последвай тихо нечия тъга!
Отпий горчивото в душата!
Магия от светулки в нощта
ще заличи тревогата в луната.
Последвай смело моята тишина,
родила се от здравеца зелена!
Подай ми нежно своята ръка
... и аз ще ти даря вселена.



Friday, 6 October 2017

Сълзата на познанието

Сълзата на познанието

Мили тате,
Днес  е твоят рожден ден. Рожден ден, в който те няма. И в който не ставаш, а оставаш на 75 години... Не за първи път сме разделени от разстояние. Но този път – и от вечността. Тя те отведе. Спаси те от тленната болка. И те отне от нас – твоето семейство. Тъжно е без теб... Днес не е ден за празнуване...
Когато се разболя, почувстах, че животът е тежко бреме. Толкова тежко, че предпочитах да сънувам, отколкото да живея. Представата ми за света се преобърна. Всичко се срути като след земетресение – щастие, самоувереност, упование в доброто, познание, планове за бъдещето... Съществуването ми се видя безнадеждно. Осъзнах, че съм безсилна - аз, която живея сама в чужда държава и се справям успешно с редица трудности. Но най-значимите неща като животът и здравето са извън моя контрол.  Колко сляпа съм била...
Почувставах истинска мъка, когато те гледах как страдаш. Какво е адът?, винаги съм се питала. Тогава разбрах. Страданието е адът на живите. Затова и страданието, на което те подложи болестта, ме изплаши. Толкова ме изплаши, че вече се грижа повече за здравето си. Отказах цигарите! Спортувам и се храня разнообразно... Ежедневните неприятности наричам "трудности", а не "проблеми". Те са източник на стрес. А аз искам да се предпазя от него. Затова ги преодолявам с йога, уроци по китара... И добри приятели. 
Вслушвам се в чувствата си. Осъзнавам ги... И така извличам „полза“ от страданието, както ти ме учеше... 
Много неща се промениха в мен след твоето „заминаване“. Разбрах колко крехък е животът. Знаеш ли, прилича ми на нежно кокиче, което държа като свещ в ръката си. Кокичето един ден ще увяхне, защото му е отминало времето. Затова е по-разумно да му се наслаждавам. А не да се натъжавам заради него.  Да му се радвам с цялото си сърце и душа. Дишам въздуха сутрин и благодаря мислено на Бога, че ми подарява още един изгрев. Затова и търся в ежедневието красиви мигове - топла прегръдка, добра дума, хубава гледка. Те са моите малки кокичета по пътя...
В един от последните ти дни забелязах сълза на дясното ти око. Много мислих какво те накара да се разплачеш. Знам, че не е от болестта, защото ти винаги си бил корав човек, който търпи трудности. Ти се разплака заради живота, нали? Заради това, че той си отива от теб. И така стигнах до важно заключение. Животът заслужава да го обичаме, макар и да е несъвършен. Трябва да го ценим, въпреки изпитанията на съдбата. Да, животът е ефирен и нежен, като пролетно кокиче. В този тъжен ден аз мисля за теб: 

Бащите никога не плачат

дори и в раната да има сол.
Бащите само смело крачат,
дори и с дявола да са в двубой.
Бащите са скалата за морето,
където то се крие при прибой.
С ръка рисуват къща в небето
и викат вятъра да бъде твой.
Една сълза видях – едничка
веднъж да свети в твоето око.
Дъхът ти сгушен като птичка,
догаряше във сухото сено...
Сълзата блесна като капка жива,
избликнала от твоето сърце.
Сълзата на бащите не изстива,
тя носи сила за живот с лице!
С обич: твоя дъщеря


П. С. През последния ден от земния ти път стояхме двамата в стаята и си говорехме. Изведнъж ти ми каза, че виждаш котенце. Аз си помислих, че халюцинираш. Но ти беше прав. До гроба ти често стои едни малко мило коте. Невероятно звучи, знам! Казват, че животът е по-силен от смъртта! Вече вярвам! Вярвам и бера моя букет кокичета!

Wednesday, 4 October 2017

Есенна соната

Есенна соната

Нежно с четка рисува,
твори в оранжево слънцето.
Тихо с флейта запява, 
засвирва сънено вятърът.
Листата си тръгват, отлитат -
късчета ефирни на времето.
Отиват на среща сезоните.
Там в юга топъл на вечното.
Търся прегръдка в уютното,
меко спокойствие и есенно.
А пътят с пътеки се слива,
изчезва плавно в безвремието.




Friday, 29 September 2017

Бащите никога не плачат

Бащите никога не плачат

На татко

Бащите никога не плачат
дори и в раната да капе сол.
Бащите само смело крачат,
дори и  с дявола да са в двубой.
Бащите са скалата за морето,
където то се крие при прибой.
С ръка рисуват къща в небето
и викат вятъра да бъде твой.
Една сълза видях – едничка
веднъж да свети в твоето око.
Дъхът ти сгушен като птичка,
догаряше във сухото сено...
И блъсна те от небосвода,
животът жалък и проклет...
Поискал с кръв душата твоя,
на нож към теб за твоя ред!
Сълзата блесна като капка жива,
избликнала от твоето сърце.
Сълзата на бащите не изстива,
тя носи сила за живот с лице!




Този ден

Този ден

Денят изгрява в топли цветове,
подрежда ги в приказно ветрило.
Понася утрото в двете си ръце,
закичва го със билките на Рила.
Денят блести с твоите очи,
усмивката му носи обещания.
Узрява по обяд с житните лъчи,
поднася топла питка с пожелания.
И стъпвам тихо със следобедната мараня,
погалила пчелите по крилата.
На свечеряване помахвам с ръка
на залеза, побягнал към полята.



Thursday, 28 September 2017

Прозрения от дъното на живота

Прозрения от дъното на живота

Свързвах дълго време смъртта с ужасния образ на съсухрена старица, грабнала коса и готова да сече. Но ти ми показа, че не е точно така. Смъртта е равна на раздяла с близките. И тъга, която се настанява трайно в дните им. Това стана и с мен...
Смъртта е неразбрана и неясна. Всичко казано и доказано за нея е невярно. До доказване на противното... Всичко написано и нарисувано за нея е вярно. Отново до доказване на противното...
Прикован за болнично легло... Ти чакаш. Но изцеление няма. И ти го знаеш. Не че някой ти го казва. То се чете в очите на тези, които те обичат. То се чете в погледите на лекарите и сестрите около теб - хладно любезни и служебно хладнокръвни. Бройка си... Една от бройките живи трупове разхвърляни по леглата в реанимация. Българската или канадската... Едно и също. Ужасът е еднакъв на всички езици. Реанимацията е чистилището преди рая. Последната стъпка до финалната права. Без да го осъзнаваш.
Болката те задушава. Затова сега не е време за философски разсъждения. Тя ти нанася остри удари с чук. Удря. Пак. Отново. И тази жажда. За вода. Но в реанимация са прекалено заети, за да ти дадат. Просто бройка. Ти си бройка, Ти си получовек. Но все още жив. Който мисли и осъзнава. Дух в разпадащо се тяло...
И към твоето страдание се прибавя това на близките същества. Те страдат ужасно. Не могат да възприемат случващото се с теб. Това е сюрреалистична картина за всеки здрав. Здравите живеят в друг свят. И ти беше там. Там, където клюките и сплетните са много по-важни. А истината за здравето и смисъла на живота - изтъркан поетичен стих...
Постепенно очакването за смъртта носи облекчение. Общо. Не само ти я чакаш, но и семейството ти. Като обезболяващо лекарство. Спасение от нетърпимите мъки. От денонощния ад. Това е адът - мъчението на болния и осъзнатото страдание на живия. В клопка си. В капан си с всички, които те обичат.
Докато дойде смъртта. Да затвори твоя цикъл. Наречен живот. С болка. Както раждането го започна - отново с болка. Майчина. Кръговрат от мисли, чувства и любов. Човешки кръговрат на енергия. Безсмъртността се носи в гените. В децата. И така от поколения...



Tuesday, 26 September 2017

Самотен път

Самотен път
Стоя на стълбите сама. Една...
Търкулва се прокудена сълза. В прахта.
Сега водата се разтваря - сред калта.
Отива си една мечта. Отива със нощта.
И думите. Текат в реки без извор...
Мълчанието ме дави в твоята суша.
Самотна съм. Със себе си сама...
Строя аз мост над каменна река.
Годините издигат бент от самота.
С умората умря и нашата мечта.
Навити на ключе един до друг,
сами се носим –  в самотен път...



Saturday, 29 July 2017

Лятно настроение

Лятно настроение

Ветрецът топъл ме погалва,
понася мислите ми в синевата
и там в топла шепа ги поставя.
Обичам лятото, притихнало в тревата.

Обичам мирисът на окосено,
с който вечерите се нагиздват,
а розата с цветенца пременена,
венец с усмивки топли ми нанизва...

Оставам аз на лятото длъжница,
научи ме на щедри то постъпки,
дари ме с крилата си на птица,
понесе ме в летен полет, с цветни тръпки.

снимка: Интернет


Sunday, 16 July 2017

Облачно

Облачно

Опадаха на розовия храст цветята,
попарени от облачното настроение.
Отцежда се самотно във земята
ненужно, любовното ми вдъхновение.
Косите ми на морски възел сплетени
оплитат в мрежите си пеперуди.
Изгонени от мачтите приведени,
отлитат с бляновете изумруди.
Отдавна свити са на две платната
на този дом, превърнат в каюта...
Във въздуха трепери самотата
на думи празни, казани на слука.
А слънцето затворило око в черупка
във вените ми скрило е лъчите.
Дълбаят погледите черни дупки
и в тях оттичат бавно се сълзите...



Saturday, 8 July 2017

Устремено

Устремено

Недей надежда ти да губиш!
Уви! Животът не е съвършен.
Дори и искрено да любиш,
накрая често си неоценен...
Недей на лошо да залагаш!
Гневът не води до успех.
На другите кусур да слагаш -
ти вечно ще си търсиш лек.
Добрите хора много страдат.
Наивни, казват, са били...
И случва се на колене да падат,
от благородство. Ти го оцени.
В буря, дай ръка за помощ!
Не си ти вълк, човек бъди!
Заръфан пак, и пак до немощ?
Не се отказвай! Трудното боли...
В живота често сълзи капят,
когато в капан си „хванат“ ти.
Фалшиви повеи мечтите стапят,
но силен, силен остани...
И вярвай, че звездица ярка
за тебе Господ в небето отреди.
Доброто нека бъде ти закалка!
Бори се с мъдрост... Победи!



Saturday, 1 July 2017

Преосмисляне

Преосмисляне

Най-скъпите ни хора си отиват
с куфар спомени по звезден път.
Печални ветрове платната свиват
на лодка, заплетена в бързея отвъд.

Постой за малко, просто поседни!
Спомни си ти, когато на земята бяха,
ти колко мили думички им посвети,
и колко пламенни мечти в звезди огряха?

Поспри за малко, моля те, поспри!
Спомни си ти, когато те до тебе бяха,
дали със слабостите земни се смири,
дали божественото в духа им забеляза?

Научи ли се честно да прощаваш,
надмогнал лошите си настроения?
Научи ли врата към другия ти да отваряш,
от любовта да черпиш вдъхновения?

Един любим човек замина си далече,
остави ми сърце, замлъкнало в тъга...
Как бих искала да го прегърна вече
с добрата, и с лошата в характера черта...


Sunday, 25 June 2017

Слепота

Слепота

Слепотата е дар
Хорхе Борхес

Отмерено и грациозно ти пристъпваш
простила на нощта, че е двулична.
С бастунче бяло по тротоара стъпваш,
това напомня ти... че си различна.

Като светица във очите, ти принасяш
трънливия венец на сляпата съдба.
И унижения тежки все понасяш -
... на дуел поканила дори смъртта.

Как улавяш най-нежното трептение
на хорските души в черно отчаяние? 
И с чувствата си като струни на търпение
засвирваш тихо, мелодично състрадание!

Макар да виждам, сякаш не осмислям,
небето пристан търси в твоето сърце.
Макар и да съм здрава - често с „болни“ мисли,
в икона зряща се превръща твоето лице...

На бал с маски днес ни вика суетата,
не ти, а ние се въртим в призрачност.
С прозрение се лекува слепотата,
ти си неземна в своята приказност...




Wednesday, 21 June 2017

Момичето с цигулката

Момичето с цигулката

Момичето с цигулката вървеше
по острие от лед с босите крака.
От стъпките му вятърът кънтеше
в тунела на безсмислената суета.
В косите му капчуците притихват,
повлекли сълзи в своята самота.
В очите му безброй тъги затихват
на проиграни стъпки в грехота...
А то катери и катери небесата,
сред облаците път зелен откри,
пръстите без кръв: от чудесата
...мелодия дръзка цигулката изви!
- Момиче, музо, ти къде отиваш?
Да не си на Достоевски красота?
От земното притегляна се скриваш
оставила дребнавите му за храна.

Картина: Миглена Кирилова