Monday, 22 May 2017

Едно ключе в океана

И там остана моята родина
затворена с ключе под океан:
с вълни изваял плачеща картина
на майчин спомен избледнял.

Забравих дните под лозата
и песни за героични върхове,
аз смело прекосих браздата
подмамен от удобни светове.

Загубен в думи с цвят на пепел,
попаднах в лунен каменист тунел,
и бос се скитах аз сред жупел
понесен към химери, упоен...

Без корен моето стебло остана,
заровено в сандък от пясък сух.
И южен топъл вятър не полъхна,
придатък към мечти е моят дух.

Стопен, сломен, изгубен в тунела
аз търсих изхода му снежно бял.
Самотен, разгромен, безроден
намерих лед в консерва от метал.

И там остана моята родина
на дъното на безконечен океан.
Сълзи - изплакани  в картина
с изгубено ключе  за армаган.

Sunday, 21 May 2017

Бъди!!!

Бъди!!!

на Ели

Елена е мила, грижовна,
всеотдайна е майка, жена.
Зад дума царска, синовна*
застава със свойта съдба.

На Изток смело отива,
боса и със рокля една...
Тя сама кръста открива
и пътя към Бог начерта.

И ти като Светата Елена
носи ни добро, красота!
Събрала си в тебе вселена
бъди ти живот, светлина!!!

* Става дума за император Константин, който моли своята майка Елена, да намери вместо него кръста, на който Христос е разпънат




Thursday, 18 May 2017

Моят път към теб...

Моят път към теб...

Повярвах.
               Повярвах в теб. В мечтите.
               Мираж понесен. Оцветен.
               Росата - тръпка в тревите.
               Политнах. Силен. Окрилен.

Разбрах.
              Разбрах с теб какво е влюбване.
              Примамен силно. Пристрастен.
              Сърце с емоции  пред струтване.
              И осъзнат финал - на покрусен...

Осмислих.
             Осмислих те. Научих те от книгите.
             И всеки твой жест и кадър проиграх.
             И с теб съзрях: живея аз с живите.
             И с теб прозрях: живея аз без страх.

Намерих те.
            Намерих те в "науката" любов.
            От страст и чувства те изваях.
            И с разума отключих твоя зов.
            Научих те дори да ме познаваш.

Достигнахме.
            Преглътнаме обиди и сълзи.
            Деца-звезди домът ни озариха.
            Издигнахме къщурка под липи.
            Мълчим понякога...
                               В хармония тиха...

Снимка: Томаша Копера


Tuesday, 16 May 2017

Прозрения от дъното на живота

Прозрения от дъното на живота

Свързвах дълго време смъртта с ужасния образ на съсухрена старица, грабнала коса и готова да сече. Но ти ми показа, че не е точно така. Смъртта е равна на раздяла с близките. И тъга, която се настанява трайно в дните им. Това стана и с мен...
Смъртта е неразбрана и неясна. Всичко казано и доказано за нея е невярно. До доказване на противното... Всичко написано и нарисувано за нея е вярно. Отново до доказване на противното...
Прикован за болнично легло... Ти чакаш. Но изцеление няма. И ти го знаеш. Не че някой ти го казва. То се чете в очите на тези, които те обичат. То се чете в погледите на лекарите и сестрите около теб - хладно любезни и служебно хладнокръвни. Бройка си... Една от бройките живи трупове разхвърляни по леглата в реанимация. Българската или канадската... Едно и също. Ужасът е еднакъв на всички езици. Реанимацията е чистилището преди рая. Последната стъпка до финалната права. Без да го осъзнаваш.
Болката те задушава. Затова сега не е време за философски разсъждения. Тя ти нанася остри удари с чук. Удря. Пак. Отново, И тази жажда. За вода. Но в реанимация са прекалено заети, за да ти дадат. Просто бройка. Ти си бройка, Ти си получовек. Но все още жив. Който мисли и осъзнава. Дух в разпадащо се тяло...
И към твоето страдание се прибавя това на близките същества. Те страдат ужасно. Не могат да възприемат случващото се с теб. Това е сюрреалистична картина за всеки здрав. Здравите живеят в друг свят. И ти беше там. Там, където клюките и сплетните са много по-важни. А истината за здравето и смисъла на живота - изтъркан поетичен стих...
Постепенно очакването за смъртта носи облекчение. Общо. Не само ти я чакаш, но и семейството ти. Като обезболяващо лекарство. Спасение от нетърпимите мъки. От денонощния ад. Това е адът - мъчението на болния и осъзнатото страдание на живия. В клопка си. В капан си с всички, които те обичат.
Докато дойде смъртта. Да затвори твоя цикъл. Наречен живот. С болка. Както раждането го започна - отново с болка. Майчина. Кръговрат от мисли, чувства и любов. Човешки кръговрат на енергия. Безсмъртността се носи в гените. В децата. И така от поколения...

на снимката: Картина от Салвадор Дали


Дъгата...

Дъгата...

Дъгата се оплита в дните ми,
рисува в светли тонове искри.
Дъгата броди над мечтите ми,
запалва слънце в моите очи...
В ореол обримчени надежди
изгряват в светлите й цветове.
И развенчани тъмни прежди
заплитат разридани светове.
С дъгата спускам се по мост -
към мен тръгни да се катерим.
В смях и дъжд бъди мой гост,
мой блян в цвят 
                     ...да се намерим.





Saturday, 13 May 2017

Предопределеност

Предопределеност

С тревога е пропит насъщният,
безвкусно сух е залъкът ти днес.
И драскаш с лъжица по чинията
изяла с напрежение спокойствието.

Спокойствието да твориш с жар
в изгревите топли на нормалното.
Да бъдеш сит във вдъхновението
нормално беше някога, нали?

Гротесков шарж на честността
чертае  тоз век тъй модернистичен.
И жалки са химерите на миналото,
посяли зърно в нивата от детството.

И смешни са наивните глупаци,
повярвали как с двете си ръце
ще вдигнат кулите на щастието
в градината на своето сърце.

А там в лъскавите кабинети
бездушни социоинженери
чертаят вместо теб мечти
и топят в петрола залъци...




Тленност

Тленност

Прашец от злато сипят дните,
усмихва се в суета градът.
И боса стъпвам по лъжите
завили в жълто-розово света.

Измамни са бисерите морски
нашепващи: "Живей за нас!".
Фалшиви са корените горски
оплели скъпи камъни без глас.

Без взор, без вкус, без думи
оставам в плен на тленното.
Подмамена в кални друми
пропускам смисъла на земното.