Monday, 17 April 2017

Писмо до тебе, татко...

Писмо до тебе, татко...

Игла душата ми пробожда.
Страхът обръща я наопаки.
Разпаря с ножици, обхожда...
Къде си, татко, где си ти?
Заложница на океаните,
оставих те един в самота,
а болката прорязва раните,
самотен в хорска грехота.
Ела по пътя наш, върни се!
Очакват ни пак хубави лета.
Недей отива си, върни се!
Сериозна е отдавна таза игра...
А болестта захапа като куче,
и ръфа без пощада телеса...
И молим се! С твоето внуче
те чакаме в златните жита.
И там в твоите градини,
цветя и плодове растат.
И там под старата смокиня -
омайни билки пак цъфтят.
И твоя глас аз пак дочувам,
и твоите умерени слова -
в мелодията твоя плувам...
Ела си, татко, ти, ела!
Недей отива в чужбина...
Послушай ме,  аз знам това!
Да бъдем заедно двамина!
...обрасна много таз трева!




Пустее гарата...

Пустее гарата...

На тази гара влакове не спират,
обрасла в спомени и залиняла,
и пътници посоката не питат,
останала е сянката им млада.
А линиите задавени от старост
примамват ме в задънен рид,
где някой чакал е с радост
любим човек от дълъг път.
Стрелочникът не е на своя пост,
аз сменям с ръчката посоки,
като неканен и досаден гост
от времена нерадни, еднооки.
И вятър като влак изсвирва
внезапно, остро. И пронизва...
Мечта на двама влюбени издирва.
Часовникът обаче плът изгризва...
Пустее гарата в този град,
забит куршум в тялото бетонно,
и вее студ, и вее смърт и хлад
от минало притихнало и родно...


Saturday, 15 April 2017

Осъзнато

Ти пристъпяш по тънкия лед,
по чупливия мост на реката,
нарамил на гръб стария прът
във вързоп пристегнал душата.
Към края конечен на земния път
усилие коства следваща стъпка,
и в болката тленна няма живот,
а утрото сетно посрещаш с тръпка.
През призма назъбена гледаш назад,
огрени в зелено остават ти дните,
въздишки горчиви – в гротесков парад
угасват несбъднати, скрити...
Отрупани клони със здраве и цвят
заграждаш с гняв в златни дувари,
но късно е – удари безжалостен град,
а после – сланата без милост попари.
И бързаш, ти бързаш отчаян напред,
а ледът крехък под краката линее.
И търсиш, ти търсиш сили навред
и надежда едничка тлее, ли тлее...


Великденски шепот

Великденски шепот

Блести короната на минзухара
над старата измачкана трева.
Ликува езерото в свободата,
спечелена над зимната тъга.
Природата е младоженка
понесена от слънчева ръка.
Готова да люлее в люлка
и милва любени чеда.
Животът чуден засиява
в зрънца, гнезда и домове.
И в него миналото влива
познания от стари векове.
И мислите се укротяват
от шепота на хиляди предци.
Те канят ме и ми подсказват,
че пролетта и в мен цъфти.
Показват ми, че май животът
в сезони четири е разделен.
И зимата остава най-накрая -
кат смъртоносен ден студен.
Но всъщност топлината не умира,
разпъната мъчително на кръст.
Изчезва временно в земята
в очакване на пролетния лъч.
Понесен като Възкресение
Христово, лъчът искри в цветове.
Молитва за спасение се разстила
от минали – към бъдни светове...


,

Sunday, 9 April 2017

Благословен е този шепот...

Благословен е този шепот...

През вечерите детски обичах да ви слушам.
Без да търся смисъл... Просто да ви чувам.
Мелодията ви равномерна бе сладко упование,
и в унеса забравях моминско аз страдание.
Тоз шепот мил и нежен годините не скриха.
Домът е сгушен гълъб под стряхата тиха.
А аз назад оставих най-скъпите създания –
една сълза издава нестихващо ридание...
При вас в нощите се връщам, родители мои!
При вас Господ Бог все за ръката ме води.
И жадна се скитам за шепота ви мил –
дъжд благословен
                                 сърцето ми дарил!



Пазачът на спомени

Пазачът на спомени

– Знаеш ли? – каза ми възрастният човек. – Ай учил в България преди много много "иърс".
– Преди много години сте учил в България ли? – попитах аз неповярвала на очите си.
Mъжът беше поне на осемдесет години, но изглеждаше запазен за възрастта си. Побелялата му коса падаше на кичури над челото. Очите му, скрити зад очила, имаха меко излъчване. Не го познавах. И въобще не очаквах някой да ме заговори. И то на български език. Бях сама пред едно магазинче в малък търговски център в Канада. Съпругът ми току-що беше влязъл вътре и явно човекът беше доловил речта ни сред тъпата.
– А какво правите в тази далечна държава? Защо сте тук? – попитах отново.
Така започна моето запознанство с Мергим. Беше дошъл при дъщеря си на гости. Прекарваше по шест месеца в годината в Канада, а през останалото време се връщаше в родната Шкодра, Албания.
– Завърших школата в София през 1956 г. – започна да разказва той. Говорът му беше мелодичен и ясен. Произнасяше думите без никакъв акцент. Докато следва за агроном, учи и български език с упоритост. Пише си непознатите думи в тетрадка и вечер приятел от горния курс му ги превежда.
– Ай стоях до "миднайт" да ги повтарям. – допълва старецът.
– Наистина ли? До полунощ! – възкликнах аз. Той с благодарност и топли чувства ми разказва за миналото в България и как с колегите си в общежитието дели и последния залък. Ако някой получи колет от близките си, Мергим също е поканен. Ако има нужда от помощ, всеки е готов да му помогне.
– Бяха толкова хубави времена! Ай прекарал младостта си в България! –  откровен е възрастният човек.
Постепенно с Мергим се сприятелихме. Отбивах се в търговския център и се разхождахме заедно. Паметта му беше много силна. В началото забравените български думи заместваше с английски. С всяка наша среща обаче той говореше с все по-голяма лекота.
 – Мергим, и все пак е невероятно така да говориш език, който не си използвал от петдесет години! – възкликнах пак аз веднъж впечатлена.
 – То ай имах един "папагал", който ми помагаше... – отговори загадъчно старецът.
Това беше напълно ново за мен. И обяснението с "папагала", или по-точно, красивата "папагалка", която го е учила на български, беше логично. Нима любовта не е могъщата сила, която ни вдъхновява и потиква към невъзможни неща? Сега разбрах защо той беше в състояние да говори толкова добре. За него българският беше езикът на любовта...  И споменът за тази любов беше силен. Със спомена за нея изкристализираше и словото. Чуждо за ума и близко за сърцето... И сякаш неслучайно името му означаваше "чужд" и "непознат" на албански език.
Зимата отмина. Аз си отидох в България през лятото. Реших да го поканя на гости. Мергим си беше заминал отдавна в Албания и не бях чувала нищо за него от месеци. Мислех си да се поразходим заедно из София. И така той да си спомни миналите дни на младостта. Бях сигурна, че ще се зарадва. Написах му писмо по електронната поща. Каква беше изненадата ми обаче, когато получих следния отговор:
"Благодаря за поканата, но ще се наложи
 да откажа. Животът е жесток към скъпите спомени, защото
покрива с пясък всичко, свързано с тях. 
Аз искам да ги запазя живи. Мергим"




Saturday, 8 April 2017

Дъждовна мозайка

Дъждовна мозайка

Дъждът на пътя своите сълзи изтръска,
слънцето превърна в стъкло всяка пръска.
Светът се подреди в мозайка. И се огледа.
И започна да води с дете научна беседа...
Лице тайно в отражение водно му показа.
"Бялото е черно, а черното е бяло", разказа.
"Затова истината е шарена и несъвършена.
... доброто и злото водят борба възвишена".
Детето се в таз игра многоцветна захласна.
И огледало оформи от всяка капка прекрасна.
Така дори и на слънцето друг образ намери -
към слънчево зайче ръчичка детска разпери...