Sunday, 10 December 2017

Тежка мъка


Тежка мъка
Автор: Лия Юсеф

Старата жена седеше в трамвай номер 8 от Люлин в посока към митницата, където трябваше да освободи колетче от сина й, който работеше вече втора година в Канада. Няколко спирки след митницата бяха централните гробища на София. Жената не обичаше да пътува нататък. Винаги й минаваха мрачни мисли и сърцето й се свиваше от мъка. Сега тя държеше в скута си малката си внучка - миловидно момиченце на около 4-5 години. То се притискаше към баба си, чиято ръка го галеше нежно по косицата. По едно време бабата почувства, че някой ги гледа. Обърна се и се зарадва. До седалката стоеше симпатична млада жена.
- Здравей, Мая! Какво правиш? Къде се загубихте? Как е Гошко? Сигурно е пораснал много - бързо заговори бабата, искрено зарадвана. 
Гошко беше връстник на нейната внучка. Отдавна не го беше виждала, а децата често играеха заедно. Мая живееше в съседен блок, но предпочиташе да идва в тяхната градинка - беше по-чиста и уредена. Макар че двете жени по възраст се различаваха много, намираха общи теми и им беше приятно заедно. Предната година бяха ходили на рожден ден на Гошко. Всъщност от тогава Мая беше спряла да идва пред блока.
- Гошко го няма вече... Няма го Гошко... Аз отивам на гроба му. Всеки ден ходя. Ден не пропускам вече една година.
Сълзи не закапаха от очите на Мая, но погледът й беше изпълнен с тежка, неописуема мъка. Старата жена се обърка. Не можеше да проговори. Пред такъв ужас какво може да се каже!
А Мая продължи:
- Откриха му тумор в главата. Много късно. Мислеха за най-различни други работи. С баща му го водихме в Германия. Там го оперираха. Дадохме всичко, което имахме, но не можахме да го спасим. Отиде си моето ангелче, няма го вече...
През цялото време Мая не откъсваше очи от Еми. Бабата почувства, като че олово я притиска върху главата. Инстинктивно закриваше с длан личицето на детето. Не знаеше как да го опази от тази тежка мъка.
Най-после дойде спирката на митницата.
Мая държеше някакви пари в ръката си. Тя ги подаде на жената.
-Вземи тези пари да купиш нещо на Еми за Бог да прости Гошко!
Старата жена взе парите. Стисна детето за ръка и слязоха.
След като освободи колетчето, тя си тръгна за вкъщи. Още на връщане детето се оклюма. Когато слязоха от трамвая, то започна да се оплаква:
- Бабо, много ми е лошо. Повръща ми се...
Разтревожена, бабата го гушна да га поноси, макар че беше тежичко. Когато пристигнаха в къщи, детето вече гореше като огън. Започна да повръща. Термометърът показваше 40 градуса. Жената се изплаши. Обади се в поликлиниката и го записа за лекар. Скоро една млада лекарка дойде. Прегледа момиченцето и нареди какво да се прави. Бабата разказа накратко за случилото се. Лекарката се усмихна снизходително.
- Аз не вярвам на тези неща! Просто е станало съвпадение. Майка ми обаче също вярва.
Лекарката си отиде. На другия ден детето се събуди здраво, все едно че нищо не е имало. Бабата беше твърдо убедена, че огромната мъка на нещастната майка беше предизвикала внезапното заболяване. Самата тя се беше почувствала зле. След няколко дни тя купи бонбони и шоколадчета и ги даде на децата пред блока за Бог да прости.
Мина много време без двете жени да се срещнат. И после веднъж на пазара бабата видя Мая с количка.
-О, Мая! Твое ли е това бебе?
Мая беше по-свежа, по-спокойна.
- Да! Кръстихме го Георги. Знам, че не е хубаво да се дава същото име, но не можех да не го повторя.
Започнаха да си говорят и накрая бабата не се стърпя. 
- Мая, ще ти разкажа какво се случи, когато се видяхме в трамвая. Зная, че няма да ми се разсърдиш, защото не ти, а твоята мъка предизвика това.
Мая не беше никак изненадана.
- Ти не си първата, на която се е случило такова нещо. Ние имахме много добри приятели, с които си общувахме от години. Често си ходехме на гости и детето им си играеше с нашето. Известно време след нещастието те престанаха да идват. Приятелката ми призна, че детето им се разболявало всеки път, когато са били у нас.

Този разказ е създаден по действителен случай от една моя приятелка - много ерудирана жена със солидно образование и познания по математика, физика и френски език, вече 80-годишна. Прочете ми го тази сутрин. Написан е на пишеща машина преди много години в София и никога не е публикуван до сега. Историята много ме развълнува и реших да я споделя с вас. Затова я помолих да ми даде единственото си копие, да го препиша на компютър и да го публикувам чрез моя профил. Мисля, че всеки коментар би я зарадвал и обещавам да й го препрочета!



Friday, 1 December 2017

Защото сме различни

 Защото сме различни
Историята рядко ни дава пример за такава 
самонадеяност, която приближава до лудост.
Българският национален дух никога не се е 
дигал до такава висота и надали ще се 
дигне друг път…
Иван Вазов, "Под игото"

Историята борави с дати и герои
нарежда фактите в ред логичен.
Романите поднасят истините свои,
доказват: българинът е различен.
Той не e като другите народи,
защото носи корен древен и дълбок.
Душа - отгледана от чудната природа,
която пее песен в космоса широк.

А зимни ветрове завият ли в Балкана
отекват битки минали в героичен зов.
И всеки кървав век оставя своя рана
в характера народен от бурите суров.

По пътища трънливи води ни съдбата.
Лишения и несгоди спъват всеки ход.
И много тежък кръст се пада на децата,
отпили от познанието за славния си род.
Има ли виновни за нашето положение? 
Предадени, без вяра, все търсим коловоз.
В кръвта ни има мъдрост, има изцеление. 
И сила на дедите ни като последен "коз".

Kамбани звънко бият! Нека да повярваме, 

че в нас се крие изход от тъмния тунел!
И нека лудостта чудата все повтаряме:
различни сме и ще достигнем
                                                своята цел!




Нощта се врече в деня

Нощта се врече в деня

Нощта се врече в обич на деня,
а слънцето отказа да изгрее.
Роса намокри черната земя,
самотен облак жалостиво пее.

Димът загуби днес посоката
и бяга на кълба по стръмното.
Сълзите ми са минало от сън
и на кошмар обръщат тъмното.

Страхът от думата "Обичам!"
показа ти несбъдната реалност.
Мъгла наведе се над словото,
облече те във сивата тоналност. 

Изгубих утрото във времето,
а залезът е черно-бял и все линее.
Нощта се врече в обич на деня,
но слънцето отказа да изгрее...

Какво ме вдъхнови: Тъжен кадър уловен неотдавна от мен....





Sunday, 12 November 2017

Белият приказен град...

Белият приказен град
искам отново да зърна.
Белият приказен град
лято със спомени върна.

В белия приказен град
блеснали каменни къщи.
Из белия приказен град
скитат мечтите ми същи.

Белият приказен град
сенки отминали спира.
Мрачен е родният град, 
с белите нощи умира.

Карина: Димитър Чолаков






Friday, 27 October 2017

Есен в Отава

Есен в Отава

Студеното и топлото се търсят в Отава,
преплитат страстно своите цветове.
Листенца с дъх на българска жарава
създават във водата пъстри светове.

Над пътя кленовите клони се прегръщат,
а вчера биеха се в надпревара...
Гората в тунел от злато ги превръща –
 с „Рапсодия в жълто“ за отмаря.

И колко приказно се чувствам -
... в зАвета на златния тунел!
Там сякаш Бог от вечното се спуска,
и аз забравям ежедневния дуел...


Saturday, 14 October 2017

Последвай...

Последвай...

Последвай славея в ръжта,
да ти покаже как лети се нашироко!
От песен тъжна той оплита синева,
сълзица бистра трепва в окото.
Последвай бързо бурната река
да те научи как се пада отвисоко!
В страданието на нейната вода
дъга извира цветна и  дълбока.
Последвай тихо нечия тъга!
Отпий горчивото в душата!
Магия от светулки в нощта
ще заличи тревогата в луната.
Последвай смело моята тишина,
родила се от здравеца зелена!
Подай ми нежно своята ръка
... и аз ще ти даря вселена.



Friday, 6 October 2017

Сълзата на познанието

Сълзата на познанието

Мили тате,
Днес  е твоят рожден ден. Рожден ден, в който те няма. И в който не ставаш, а оставаш на 75 години... Не за първи път сме разделени от разстояние. Но този път – и от вечността. Тя те отведе. Спаси те от тленната болка. И те отне от нас – твоето семейство. Тъжно е без теб... Днес не е ден за празнуване...
Когато се разболя, почувстах, че животът е тежко бреме. Толкова тежко, че предпочитах да сънувам, отколкото да живея. Представата ми за света се преобърна. Всичко се срути като след земетресение – щастие, самоувереност, упование в доброто, познание, планове за бъдещето... Съществуването ми се видя безнадеждно. Осъзнах, че съм безсилна - аз, която живея сама в чужда държава и се справям успешно с редица трудности. Но най-значимите неща като животът и здравето са извън моя контрол.  Колко сляпа съм била...
Почувставах истинска мъка, когато те гледах как страдаш. Какво е адът?, винаги съм се питала. Тогава разбрах. Страданието е адът на живите. Затова и страданието, на което те подложи болестта, ме изплаши. Толкова ме изплаши, че вече се грижа повече за здравето си. Отказах цигарите! Спортувам и се храня разнообразно... Ежедневните неприятности наричам "трудности", а не "проблеми". Те са източник на стрес. А аз искам да се предпазя от него. Затова ги преодолявам с йога, уроци по китара... И добри приятели. 
Вслушвам се в чувствата си. Осъзнавам ги... И така извличам „полза“ от страданието, както ти ме учеше... 
Много неща се промениха в мен след твоето „заминаване“. Разбрах колко крехък е животът. Знаеш ли, прилича ми на нежно кокиче, което държа като свещ в ръката си. Кокичето един ден ще увяхне, защото му е отминало времето. Затова е по-разумно да му се наслаждавам. А не да се натъжавам заради него.  Да му се радвам с цялото си сърце и душа. Дишам въздуха сутрин и благодаря мислено на Бога, че ми подарява още един изгрев. Затова и търся в ежедневието красиви мигове - топла прегръдка, добра дума, хубава гледка. Те са моите малки кокичета по пътя...
В един от последните ти дни забелязах сълза на дясното ти око. Много мислих какво те накара да се разплачеш. Знам, че не е от болестта, защото ти винаги си бил корав човек, който търпи трудности. Ти се разплака заради живота, нали? Заради това, че той си отива от теб. И така стигнах до важно заключение. Животът заслужава да го обичаме, макар и да е несъвършен. Трябва да го ценим, въпреки изпитанията на съдбата. Да, животът е ефирен и нежен, като пролетно кокиче. В този тъжен ден аз мисля за теб: 

Бащите никога не плачат

дори и в раната да има сол.
Бащите само смело крачат,
дори и с дявола да са в двубой.
Бащите са скалата за морето,
където то се крие при прибой.
С ръка рисуват къща в небето
и викат вятъра да бъде твой.
Една сълза видях – едничка
веднъж да свети в твоето око.
Дъхът ти сгушен като птичка,
догаряше във сухото сено...
Сълзата блесна като капка жива,
избликнала от твоето сърце.
Сълзата на бащите не изстива,
тя носи сила за живот с лице!
С обич: твоя дъщеря


П. С. През последния ден от земния ти път стояхме двамата в стаята и си говорехме. Изведнъж ти ми каза, че виждаш котенце. Аз си помислих, че халюцинираш. Но ти беше прав. До гроба ти често стои едни малко мило коте. Невероятно звучи, знам! Казват, че животът е по-силен от смъртта! Вече вярвам! Вярвам и бера моя букет кокичета!