Monday, 10 December 2018

Мечта на колела

Мечта на колела

 Слънцето се издигаше бавно над Отава, обляло небето в огнени пламъци. Ния вдиша свежия въздух, но в него не усети познатия планински повей на Пирин. Този повей й липсваше всяка сутрин на път за офиса, разположен на единадесетия етаж в модерна стъклена сграда. Небето се спускаше ниско над пътя, необезпокоявано от назъбените хребети, които беше свикнала да вижда в детството си. Тя за пореден път се запита дали въобще някога ще обикне изгревите в Отава.
В банката обаче свикваше със завидна бързина. Отделът им се занимаваше с разследвания на клиенти, които се опитваха да получат ипотечни кредити с фалшиви документи. Ния завърши финанси в София по времето на кредитните милионери. Следеше по вестниците подробно всички покъртителни истории на ограбени хора. А по ирония на съдбата точно нейните родители загубиха всичките си спестявания в пирамидата Лайф Чойс, управлявана от канадския гражданин Майкъл Капустин в България.
Но това беше вече минало... С много къртовски труд Ния построи своя нов живот в Канада. Сигурността тук й харесваше.  Времето сякаш беше спряло. Хората не бързаха толкова много, както в София. Когато предадеше свой проект на началника си, получаваше коментарите му не веднага, а след няколко дни. Вече беше разбрала - в тяхната банка се държи на качествената работа. Началникът й не гледаше с добро око, когато ставаше нетърпелива и му задаваше въпроси дали е прегледал работата й. Тя лесно свикна с тази бизнес култура.
Но все пак се чувстваше напрегната и нащрек. Единствено беше естествена с една от колежките си - Жозе. Жената, около 50 годишна, беше от от Квебек и Ния говореше с нея на френски език. Това много се харесваше на Жозе, която беше принудена винаги да общува на английски език с колегите си от Онтарио. В този район на Канада понякога прехвърчаха искри между френско и англоговорящите канадци. Заради "враждата" по между им, те не бяха зле настроени към имигрантите.
- Справяш се с френския език много по-добре от редица колеги, хвалеше я Жозе. Но истината беше, че много от работещите в офиса въобще не знаеха френски. Ако Жозе отсъстваше, Ния се заемаше с обслужването на френски език. Каква пародия, българка да превежда!, мислеше си Ния.
Двете често отиваха заедно на кафе и се разхождаха след това. Жозе познаваше всички просяци в центъра на Отава. Говореше приятелски и на име с тях и никога не забравяше да им остави по някой долар. Но чудатостите й не свършваха с това. Миналото лято беше ходила в Куба с приятеля си и отнесе пасти за зъби и сапуни - помощи за нуждаещите се. В последствие се беше запознала с едно семейство с голяма дъщеря. Жозе покани през лятото съпругата и дъщерята на гости. И естествено плати билетите за пътуването. Води ги до Ниагарския водопад на екскурзия и дори проучва за университет на момичето в Канада.
- Разкажи ми за твоето семейство в България?, питаше любознателно Жозе. А Ния с подробности й разказваше за самотните си родители, които непрекъснато страдаха, откакто тя напусна страната...
- Човек трябва да следва мечтите си! Не се притеснявай!, успокояваше я канадската й приятелка.
Жозе беше също и голям професионалист. Изпипваше работата си до най-малкия детайл. Имаше много силно чувство за справедливост и граждански дълг. На основа на нейно разследване банката беше повдигнала обвинение към един от нечестните си клиенти. Жозе дава свидетелски показания в съда и клиентът получи тежка присъда. 
"Благодаря на Бог, че ме срещна с тази жена! От нея имам толкова много неща да науча!", често си мислеше Ния.
– От януари излизам в 6-месечен неплатен отпуск, каза един ден Жозе. От години мечтаем с моя приятел да обиколим Централна и Южна Америка с мотоциклет.
- Но Жозе, това може да бъде много опасно!, възкликна Ния.
- Не, Ния! Ние ще качим моторите на самолет до Аржентина и от там тръгваме обратно към Канада. Проучваме маршрута от много отдавна. Мечтите трябва да се следват. А това пътуване беше най-голямата ми мечта.
Януари бързо дойде, а Ния остана пак сама в мразовитата Отава. Жозе имаше блог, на който поне веднъж в седмицата публикуваше новини около пътуването. В продължение на 3 седмици обаче нямаше информация и Ния много се притесни. Дори се опита да й звъни по телефона. След няколко дни Жозе й се обади и й разказа, че не винаги има Интернет, за да пише. Беше стигнала вече до Колумбия...

Жозе се завърна от пътуването. Ния се видя с нея само един път, защото колежката й беше затрупана с работа. Винаги спешни задачи им пречеха да се видят на обяд. Докато колежката й спря да идва в офиса... Една сутрин началникът извика спешно целия отдел  в заседателната зала. Ния се разтревожи много. Някакво лошо предчувствие се загнезди в нея.

- Колеги, имам много неприятна новина! Снощи са открили рак в стомаха на Жозе, но шансовете не са никак добри!
Ния не можеше да повярва. Тази толкова широко скроена и силна жена не заслужава това! 
И в съзнанието й изплува един от техните разговори. Жозе беше права - мечтите трябва да се следват - днес и сега. Без отлагане. Защото утрешният ден може да има други планове за нас...

Friday, 7 December 2018

Фрагмент

Фрагмент

Защо си облякла новата рокля?
Навънка е късно
излизаш сама...
Завързала стегнато в плитка косите,
усмихваш се тъжно,
с очи - синева.

Защо си облякла новата рокля?
Оставаш в пространството
с празна ръка.
В съня си кошмарен
умираш от болка.
Избърсваш сълзите.
Ти пак си сама...

Ужасно сама.
Оставаш...




Saturday, 12 May 2018



Лунатично
Дъждът си място проправя
по пътя забравен към теб.
И тихо сълза ме задавя
от облака сгушен в мен.

Ликува тъгата в зелено,
облечена в пролетен плащ.
И днес на април е простено,
забързан е в леден той валс.

Покрива със скреж семената,
поникнали в нашия дом...
Но знам: ще изгрее луната,
щурец пак ще пее в покой!




Sunday, 10 December 2017

Тежка мъка


Тежка мъка
Автор: Лия Юсеф

Старата жена седеше в трамвай номер 8 от Люлин в посока към митницата, където трябваше да освободи колетче от сина й, който работеше вече втора година в Канада. Няколко спирки след митницата бяха централните гробища на София. Жената не обичаше да пътува нататък. Винаги й минаваха мрачни мисли и сърцето й се свиваше от мъка. Сега тя държеше в скута си малката си внучка - миловидно момиченце на около 4-5 години. То се притискаше към баба си, чиято ръка го галеше нежно по косицата. По едно време бабата почувства, че някой ги гледа. Обърна се и се зарадва. До седалката стоеше симпатична млада жена.
- Здравей, Мая! Какво правиш? Къде се загубихте? Как е Гошко? Сигурно е пораснал много - бързо заговори бабата, искрено зарадвана. 
Гошко беше връстник на нейната внучка. Отдавна не го беше виждала, а децата често играеха заедно. Мая живееше в съседен блок, но предпочиташе да идва в тяхната градинка - беше по-чиста и уредена. Макар че двете жени по възраст се различаваха много, намираха общи теми и им беше приятно заедно. Предната година бяха ходили на рожден ден на Гошко. Всъщност от тогава Мая беше спряла да идва пред блока.
- Гошко го няма вече... Няма го Гошко... Аз отивам на гроба му. Всеки ден ходя. Ден не пропускам вече една година.
Сълзи не закапаха от очите на Мая, но погледът й беше изпълнен с тежка, неописуема мъка. Старата жена се обърка. Не можеше да проговори. Пред такъв ужас какво може да се каже!
А Мая продължи:
- Откриха му тумор в главата. Много късно. Мислеха за най-различни други работи. С баща му го водихме в Германия. Там го оперираха. Дадохме всичко, което имахме, но не можахме да го спасим. Отиде си моето ангелче, няма го вече...
През цялото време Мая не откъсваше очи от Еми. Бабата почувства, като че олово я притиска върху главата. Инстинктивно закриваше с длан личицето на детето. Не знаеше как да го опази от тази тежка мъка.
Най-после дойде спирката на митницата.
Мая държеше някакви пари в ръката си. Тя ги подаде на жената.
-Вземи тези пари да купиш нещо на Еми за Бог да прости Гошко!
Старата жена взе парите. Стисна детето за ръка и слязоха.
След като освободи колетчето, тя си тръгна за вкъщи. Още на връщане детето се оклюма. Когато слязоха от трамвая, то започна да се оплаква:
- Бабо, много ми е лошо. Повръща ми се...
Разтревожена, бабата го гушна да га поноси, макар че беше тежичко. Когато пристигнаха в къщи, детето вече гореше като огън. Започна да повръща. Термометърът показваше 40 градуса. Жената се изплаши. Обади се в поликлиниката и го записа за лекар. Скоро една млада лекарка дойде. Прегледа момиченцето и нареди какво да се прави. Бабата разказа накратко за случилото се. Лекарката се усмихна снизходително.
- Аз не вярвам на тези неща! Просто е станало съвпадение. Майка ми обаче също вярва.
Лекарката си отиде. На другия ден детето се събуди здраво, все едно че нищо не е имало. Бабата беше твърдо убедена, че огромната мъка на нещастната майка беше предизвикала внезапното заболяване. Самата тя се беше почувствала зле. След няколко дни тя купи бонбони и шоколадчета и ги даде на децата пред блока за Бог да прости.
Мина много време без двете жени да се срещнат. И после веднъж на пазара бабата видя Мая с количка.
-О, Мая! Твое ли е това бебе?
Мая беше по-свежа, по-спокойна.
- Да! Кръстихме го Георги. Знам, че не е хубаво да се дава същото име, но не можех да не го повторя.
Започнаха да си говорят и накрая бабата не се стърпя. 
- Мая, ще ти разкажа какво се случи, когато се видяхме в трамвая. Зная, че няма да ми се разсърдиш, защото не ти, а твоята мъка предизвика това.
Мая не беше никак изненадана.
- Ти не си първата, на която се е случило такова нещо. Ние имахме много добри приятели, с които си общувахме от години. Често си ходехме на гости и детето им си играеше с нашето. Известно време след нещастието те престанаха да идват. Приятелката ми призна, че детето им се разболявало всеки път, когато са били у нас.

Този разказ е създаден по действителен случай от една моя приятелка - много ерудирана жена със солидно образование и познания по математика, физика и френски език, вече 80-годишна. Прочете ми го тази сутрин. Написан е на пишеща машина преди много години в София и никога не е публикуван до сега. Историята много ме развълнува и реших да я споделя с вас. Затова я помолих да ми даде единственото си копие, да го препиша на компютър и да го публикувам чрез моя профил. Мисля, че всеки коментар би я зарадвал и обещавам да й го препрочета!



Friday, 1 December 2017

Защото сме различни

 Защото сме различни
Историята рядко ни дава пример за такава 
самонадеяност, която приближава до лудост.
Българският национален дух никога не се е 
дигал до такава висота и надали ще се 
дигне друг път…
Иван Вазов, "Под игото"

Историята борави с дати и герои
нарежда фактите в ред логичен.
Романите поднасят истините свои,
доказват: българинът е различен.
Той не e като другите народи,
защото носи корен древен и дълбок.
Душа - отгледана от чудната природа,
която пее песен в космоса широк.

А зимни ветрове завият ли в Балкана
отекват битки минали в героичен зов.
И всеки кървав век оставя своя рана
в характера народен от бурите суров.

По пътища трънливи води ни съдбата.
Лишения и несгоди спъват всеки ход.
И много тежък кръст се пада на децата,
отпили от познанието за славния си род.
Има ли виновни за нашето положение? 
Предадени, без вяра, все търсим коловоз.
В кръвта ни има мъдрост, има изцеление. 
И сила на дедите ни като последен "коз".

Kамбани звънко бият! Нека да повярваме, 

че в нас се крие изход от тъмния тунел!
И нека лудостта чудата все повтаряме:
различни сме и ще достигнем
                                                своята цел!




Нощта се врече в деня

Нощта се врече в деня

Нощта се врече в обич на деня,
а слънцето отказа да изгрее.
Роса намокри черната земя,
самотен облак жалостиво пее.

Димът загуби днес посоката
и бяга на кълба по стръмното.
Сълзите ми са минало от сън
и на кошмар обръщат тъмното.

Страхът от думата "Обичам!"
показа ти несбъдната реалност.
Мъгла наведе се над словото,
облече те във сивата тоналност. 

Изгубих утрото във времето,
а залезът е черно-бял и все линее.
Нощта се врече в обич на деня,
но слънцето отказа да изгрее...

Какво ме вдъхнови: Тъжен кадър уловен неотдавна от мен....





Sunday, 12 November 2017

Белият приказен град...

Белият приказен град
искам отново да зърна.
Белият приказен град
лято със спомени върна.

В белия приказен град
блеснали каменни къщи.
Из белия приказен град
скитат мечтите ми същи.

Белият приказен град
сенки отминали спира.
Мрачен е родният град, 
с белите нощи умира.

Карина: Димитър Чолаков